Моля, читателите да ни простят аналогията с един от най-красивите филми на Ларс Фон Триер. Но тя е напълно уместна както и смислово, така и чисто лексикално. Смислово, защото и Kobosil, и героинята на Емили Уотсън следват любовта си с истинска религиозна отдаденост, което води до отлъчването им от общността, в която са живели. Лексикално, защото Берлинското „ужасно дете“ на техното обича да вплита в сетовете си великолепни парчета от „новата вълна“ на осемдесетте години. Парчета, които действат едновременно и като шамар, и като глътка въздух на омагьосаните от агресивните бийтове на ултра модерното техно.